Несломимият Виктор Асенов: „Тук аз трябваше да управлявам“

Виктор Асенов е единственият незрящ планински ултрамаратонец в България. Роден е без зрение, а сред познавачите на планината е известен като Несломимия, име, спечелено с колекция от преживявания, каквато малцина зрящи биха събрали: Еверестинг с 19 изкачвания от хижа „Алеко“ до Черни връх за 46 часа и 8 минути, завършване на Персенк ултра (160 км), влизане в пещери, хиляди километри на тандемно колело.

На 10 май, часове преди Джиро д’Италия да финишира за първи път в София, Виктор измина сам девет километра по затвореното Цариградско шосе. Без тандем и без чужда ръка на кормилото.

Разговаряхме с него за онзи ден, за победите, за които никой не знае, и за това какво очаква от технологията, която ползва всеки ден.

Представи си, че си колекционер на преживявания: Еверестинг, Персенк, пещери, тандем. През май добави и деветте километра сам пред Джирото. Къде стои то в колекцията? Най-ценният експонат ли е, или просто поредният?

Не бих го нарекъл най-ценния експонат, но е от важните, защото показва, че за човек с увреждане няма нещо невъзможно. В същото време е и поредният. Ако не си го бях поставил като цел, като идея, като предизвикателство, което си струва да се опита, нямаше да разбера, че мога да го постигна.

Трудното беше в това, че не използвах тандем велосипед, който се управлява от зрящ, а аз трябваше да управлявам и да разчитам на информацията от хората около мен.

Иначе го правя, защото искам да покажа на всички, на зрящи и на незрящи, на хора с увреждания и на такива без, че ако имат мечта и я превърнат в цел, и я следват, могат да я постигнат.

Фотография: Личен архив

Как се подготвя такова нещо като деветте километра по „Цариградско“? Как „научи“ трасето, и вярно ли е, че нощите преди това не си спал от вълнение?

Аз от много малък карам колело и знам как да го управлявам. Карал съм като дете, когато сме ходили на вилата ни, но там пътят е черен и много тесен, затова не съм карал бързо.

Трасето не го знаех предварително. Преди събитието направихме тестове на затворен участък, на едно изоставено летище. Важното беше да проверим дали държа права линия, когато човек ме насочва. Оказа се, че се ориентирам без никакъв проблем. Проверихме и дали мога да спирам и да тръгвам. На събитието взех човек, който да бъде до мен, на друго колело, той да си кара и така ставаше насочването. И това беше.

Вълнението дойде от нещо съвсем различно. Отдавна държахме комуникация с общината, но при тях явно беше доста натоварено. По-малко от седмица преди събитието ни дадоха разрешение да се случат нещата и се задвижиха за няколко дена. Цялата организация се случи в последния момент.

Можеш ли да се върнеш назад в онзи момент и да ни опишеш старта, средата и финала на Орлов мост? Какво чуваше, по какво се ориентираше, кой беше най-якият момент?

Стартът на моето каране беше в горната част на Цариградско, около девет километра по-нагоре. Там беше тишина, мълчание. Нямаше публика, нямаше хора, само аз и моят екип. Минахме покрай няколко екрана, на които показваха какво се случва със състезателите, но и там нямаше публика. Идеята беше да стигна до хората, които са се събрали на Орлов мост.

Към средата на трасето, около „Плиска“ и Окръжна болница, вече се забелязваха доста повече хора. Радваха се.

Но най-интересното стана на финала, на Орлов мост. Там за мен беше важно да спра точно пред кмета и с помощта на човека, който ме напътстваше, това стана без проблем. И тогава г-н Терзиев предложи нещо, което не бяхме планирали: „Защо Виктор да не даде старта вместо мен?“ Аз се качих на въпросната стълбичка и дадох старта на цялото шествие.

Това ли беше най-якият момент за теб?

Не мога да определя кой беше най-якият, защото се случиха доста непланирани неща. След старта от Джиро поискаха да направят интервю с мен. И по време на разговора стана ясно, че може да мина и през истинския финал. Решихме го на място. Те казаха: или сега го правим, или отпада. Беше въпрос на секунди. Без подготовка. Направихме го на момента.

Затова не мога да откроя едно нещо. По-скоро цялото преживяване беше много силно.

Финишираш, връчваш тромбата на кмета, италианците те показват на света. Какво се случва после, вечерта, дните след това? Каква беше реакцията на света като разбра кой е несломимият Виктор Асенов?

Отразяването от страна на Джиро беше неочаквано както за мен, така и за моя екип. Не сме го търсили и нямахме връзка с тях.

Моето послание беше насочено към хората: да се предизвикват и да постигат целите си, колкото и невъзможно да им се струва. Затова се радвам, че реакцията беше толкова позитивна, и се надявам, че някъде някой е бил подтикнат да не се отказва и да се бори.

Идеята ми е да подтиквам хората да се надскачат и да рискуват, в личен план, в професионален, все едно. Не търся популярност.

Ти си заобиколен от техника всеки ден: тандемът, екранният четец, приложенията. Какво си помисли, когато разбра за първи път, че в България се произвеждат очила с изкуствен интелект за незрящи?

Бях много приятно изненадан, когато разбрах, че има български производител. Затова и веднага пробвах техните очила и ми харесаха. След това споделих с познати и близки, защото нямаше много информация.

Коя беше първата функционалност, която изпробва когато тества тези очила, и защо?

Първия път бях в офиса на производителя. Тогава тествах функционалността за описване на околната среда. Хареса ми колко подробно и добре я описват очилата, също така как звучат гласовете, как четат, как се справят като цяло. Избрах точно тази функционалност, защото е нещо важно, което човек би използвал.

Дадох пълна обратна връзка и доста предложения, тъй като си дадох сметка, че тази технология има потенциал за развитие. Радвам се, че хората от екипа я изслушаха и подобриха продукта си.

Коя е най-подценяваната ти победа, нещо, с което се гордееш, а никой не знае за него?

Сещам се за нещо отпреди доста години, когато успях да убедя общината да финансира частично училището за кучета водачи. Но това беше още през 2013 година. Освен това почти никой не знае, че има мои писма към една камара институции.

Кое е следващото голямо приключение в колекцията ти и има ли в него роля за очилата?

Засега големите ми предизвикателства са свързани с колоезденето. Едното, което съм планирал, е седем изкачвания по склоновете на вулкана Етна тази година. От едно малко градче догоре, после надолу, и пак нагоре, без да се спира, за да се направи височината на връх Еверест.

В момента се работи по функционалност за навигация в градска среда. Какво би променила тя за теб?

Когато очилата успеят да навигират човек в градска среда, тогава вече със сигурност биха ми били полезни за друга моя цел. Искам да посетя Южна Америка и по-конкретно Аржентина и Перу. Но това би било напред в бъдещето.

---

На въпроса какво би казал на хората, Виктор отговаря без пауза: да се предизвикват, да се опитат да се надскачат, да си поставят по-високи цели, във всякакъв план.

Но добавя и втората половина, която обикновено се пропуска.

„Винаги, когато рискуват, да знаят и какво може да последва. Някой път рисковете трябва да са премерени. Не чак толкова безразсъдни.“

За страничния наблюдател това, което прави, невинаги изглежда предпазливо. Самият той твърди обратното: никога не тръгва без резервен вариант, без план Б.

А за новото, което се появява, включително за технологията, която тепърва се учи да описва света му:

„Хората трябва да искат и да опитат. Да дадат възможност, а понякога и втори шанс, на новото, което се появява на пазара. Може отначало да не им хареса, но точно тяхната обратна връзка, дори когато е негативна, движи тези технологии напред. Иначе винаги щяха да си останат само остарелите методи.“